Бележка от автора:
Пиша това като човек, който обича Левски от дете. Като фен, който е преживял и най-тъмните, и най-великите вечери на „Герена“. И точно затова няма как да замълча, когато някой бърка любовта към клуба с правото да унижава и обижда.
Шампионските вечери трябва да миришат на бира, барут от факли и щастие. Гласът ти да е прегракнал от викане, да си скачал като луд и да ти е било гот да се носиш с тълпата, обсебена от еуфоричната футболна лудост. Но понякога (и това е най-тъжното) между любовта към клуба и първичната агресия има само една крачка. А когато някой я прекрачи, празникът се превръща в срам.
Обидиха жена на герой на Левски! Кога фенът се превръща в хулиган?
Точно това се случи и след титлата на Левски. Докато „Герена“ празнуваше, докато феновете преливаха от емоция и теренът се превърна в син океан, един грозен инцидент хвърли сянка върху вечерта. Един от лидерите на отбора – Мазир Сула – избухна в социалните мрежи с тежки думи, разкривайки, че съпругата му е била обиждана от хора, представящи се за фенове на клуба.
И тук идва големият въпрос: кога любовта към футбола се превръща в болест?
Защото истинският фен може да освирка слаб мач. Може да псува съдията, да спори за схема, да иска смяна в 60-ата минута и да преживява загубата като лична трагедия. Това е част от магията. Футболът без емоция е просто 22 души, които тичат след топка. Но има една невидима линия, която не бива да се преминава – семейството. Жените. Децата. Личният живот.
Там футболът свършва!
И ако някой си мисли, че е „по-голям левскар“, защото е обидил жена на футболист, значи не разбира нищо нито от Левски, нито от футбол, нито от чест.
Нека бъдем честни. Подобни сцени не са български патент. В Европа сме виждали как ултраси преследват играчи по летища, хвърлят пиратки по семейства, дори нападат собствени футболисти след загуби. В Англия има цели психологически изследвания върху фенската агресия. Според спортни психолози голяма част от тези изблици идват от хора с тежък дефицит на лична реализация, които използват клуба като заместител на собствената си идентичност. Те не подкрепят отбора – те живеят чрез него. И когато нещо ги фрустрира, агресията избива към най-лесната мишена.
Затова често най-грозните сцени идват не след загуби, а след огромни емоции. Адреналинът, алкохолът, тълпата и усещането за безнаказаност създават оня опасен коктейл, в който човек престава да бъде личност и се превръща в част от озверяла маса. Психологията го нарича „деиндивидуализация“ – моментът, в който моралът се размива, защото „всички го правят“.
Само че не. Не всички го правят
Истинските фенове пазят клуба си. Пазят името му. Пазят и хората, които носят фланелката. Защото днес Мазир Сула е шампион с Левски. Утре може да си тръгне. Но петното остава върху емблемата.
Най-ироничното е, че точно такива „герои“ после първи се бият в гърдите колко много обичат клуба. Любов ли е това? Да унижиш жена на човек, който се е борил за титлата ти? Да съсипеш вечерта на собствен играч? Това не е любов. Това е комплекс, маскиран като вярност.
А футболистите помнят
В съблекалнята подобни истории се разказват дълго. И после се чудим защо добри играчи не искат да остават в България. Защо качествени чужденци идват с резерви. Защо първото нещо, което питат агентите, е: „Какви са феновете?“
Защото големият клуб не е само публиката в дербито. Големият клуб е и отговорността.
Да, нахлуването на терена изглежда ефектно по телевизията. Да, снимките с факли и знамена стават легендарни. Но когато еуфорията премине в унижение, празникът умира. И вместо да говорим за титлата, за характера на отбора и за магията на „Герена“, говорим за поредния скандал.
А това е жалко!
Левски е преживял много – фалити, драми, загубени поколения, войни със съдби и със системи. Но най-голямата сила на този клуб винаги е била общността. И точно затова подобни прояви трябва да бъдат заклеймявани веднага, категорично и без оправдания от типа „емоциите бяха големи“.
Не. Емоцията не те прави простак. Тя просто показва какъв си.
И ако има нещо, което истинският футболен човек трябва да разбере, то е следното: можеш да бъдеш луд фен, без да бъдеш жалък човек.
