Почина Любен Дилов-син – човек, когото е трудно да наречеш само писател, само журналист, само сценарист, само политик или само сатирик. При него всяко „само“ звучи като лошо редакторско решение.
Той остава от онези хора, които не просто присъстват в публичния живот, а го дразнят достатъчно интелигентно, за да не заспи окончателно. Понякога с реплика. Понякога с виц. Понякога с политически ход. Понякога само с физиономията на човек, който вече е разбрал абсурда, но още се колебае дали да го обясни, или направо да му измисли по-добър финал.
Новината за смъртта му беше съобщена от Бойко Борисов.
Разбира се в медиите ще бъдат припомнени биографичните факти – журналистиката в Софийския университет, „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“, „Шоуто на Слави“, „Гергьовден“, парламентът, книгите, текстовете, телевизията, каузите, скандалите, приятелствата и несъгласията. Всичко това е вярно. Но не е достатъчно.
Защото Любен Дилов-син не остава просто човек с биография. Той остава като човек с интонация.
А това е рядко.
Имаше хора, които го харесваха. Имаше хора, които го намираха за неудобен, прекалено остър, прекалено ироничен, прекалено неприбран в чиста политическа кутийка. Вероятно и едните, и другите имат основания. Но точно в това беше особената му тежест – той не се държеше като човек, роден да бъде удобен. По-скоро като човек, който подозира, че удобството е първата форма на обществена смърт.
Хуморът му не беше от онзи безопасен хумор, който можеш да сложиш в сутрешен блок между прогнозата за времето и рецептата за тиквеник. Беше хумор с острие. Понякога весело, понякога безмилостно, но почти винаги насочено към нещо по-голямо от самата шега.
„В България свободата на словото е гарантирана от конституцията. Но никой никога не е обещавал нещо за свобода след словото!“
И това е Дилов в едно изречение: първо се усмихваш, после се сещаш за три конкретни случая, после вече не ти е толкова смешно.
Той умееше да формулира българското не като туристическа брошура, а като вътрешен спор.
„И да се гордея, и да не се гордея – пак съм българин. Така че по-добре да се гордея.“
В тази фраза има повече зрял патриотизъм, отколкото в десетки тържествени речи. Няма фанфари, няма героическа поза. Има примирение, самоирония и въпреки всичко – избор.
Дилов-син беше човек, който разбираше, че обществото не се поправя само с възмущение. Понякога трябва да му се присмееш достатъчно точно, за да се познае. А когато се познае, вече е късно да се преструва.
Затова и политическите му реплики звучаха толкова болезнено забавно.
„Предлагам законът за проституцията да се приеме веднага, за да може голяма част от депутатите да си легализират доходите.“
Това не е просто шега за парламента. Това е малка рентгенова снимка на общественото подозрение към властта – направена с усмивка, защото иначе би било прекалено депресиращо.
Имаше у него една особена социална чувствителност, която не се обличаше в назидателност. Той не говореше като човек, който иска да бъде морален надзорник на нацията. По-скоро като човек, който е прекарал достатъчно време сред хора, политици, телевизии, идеи и разочарования, за да знае, че човешкият материал е едновременно смешен, тъжен и неизчерпаем.
„Човек сам се ражда и сам умира, а през останалото време някакви хора непрекъснато се опитват да му досаждат.“
Това изречение днес звучи по друг начин. Вече не е просто остроумие. В него има и някаква последна самота, и някакво последно намигване. Все едно авторът му ни казва: не прекалявайте с патоса, моля. И без това положението е достатъчно човешко.
Може би затова и най-късите му фрази понякога се оказват най-точни.
„Животът е един от най-трудните.“
Трудно е да не си представим, че би се подразнил от прекалено драматичен текст за собствената си смърт. Вероятно би го редактирал. Вероятно би махнал поне три прилагателни. Вероятно би добавил нещо неприлично умно накрая.
И пак щеше да стане по-добре.
С Любен Дилов-син си тръгва не само публична фигура, а цяла температура на говорене. Един начин да бъдеш едновременно вътре в шумотевицата и малко над нея. Да участваш, но да не се предаваш напълно. Да се смееш, без да се отказваш да мислиш. Да критикуваш, без да изглеждаш като човек, който тайно мечтае да бъде паметник.
Той оставя след себе си книги, телевизионни следи, политически истории, приятели, противници, цитати и онова особено усещане, че добрата ирония е вид обществена хигиена. Не решава всичко. Но поне проветрява.
А днес въздухът е малко по-тежък.
И някак си е трудно да не си помислим, че ако Любен Дилов-син можеше да прочете всички тези текстове за себе си, щеше първо да ги изчака да станат достатъчно тържествени – и после да ги прободе с едно изречение.
Точно затова ще ни липсва.
