Италианският футбол отново е разтърсен от тежък провал, след като „адзурите“ не успяха да се класират за Световното първенство през 2026 година. Отпадането от Босна и Херцеговина не просто удължи болезнената серия на националния тим, а предизвика и сериозна управленска криза, която поставя под съмнение цялата посока на развитие на футбола в страната.
След поражението последваха незабавни сътресения на най-високо ниво. Джанлуиджи Буфон и президентът на федерацията Габриеле Гравина подадоха оставки, а решението им подчерта колко тежки са последствията от третия пореден провал на Италия да стигне до световно първенство. Буфон определи оттеглянето си като „акт на отговорност“ и призна, че основната цел — завръщането на Италия на най-голямата футболна сцена — не е била изпълнена.
Това ново разочарование обаче не изглежда като изолиран инцидент. За мнозина в Италия то е просто поредното доказателство, че проблемите в системата са дълбоки и трупани с години. Ако след провала срещу Швеция през 2017 година в страната говореха за „Краят“, а след отпадането от Северна Македония през 2022 година — за „ад“, сега тонът е още по-тъжен: всичко звучи като едно и също болезнено повторение.
Още след слабото представяне на Мондиал 2010 стана ясно, че италианският футбол има нужда от сериозна промяна. Тогава Ариго Саки и Роберто Баджо получиха важни роли в опит да модернизират системата за развитие на млади таланти. Баджо дори подготви мащабен проект за реформа, който включваше нови треньорски стандарти, по-добра скаутска мрежа и по-структуриран подход към развитието на младите играчи. Идеите му обаче така и не бяха приложени, а самият той напусна разочарован от липсата на реални действия.
Именно това остава един от най-големите проблеми на италианския футбол — нуждата от реформа е ясна отдавна, но решенията или не идват, или идват прекалено късно. Същото се вижда не само при националния отбор, но и на клубно ниво, където Серия А все по-трудно поддържа темпото на водещите първенства в Европа. Остарялата инфраструктура, бавните промени и липсата на последователна визия продължават да тежат.
И все пак Италия не може да се оправдае с липса на качество. В националния отбор има футболисти от висока класа, които играят на най-голямата сцена — Николо Барела, Алесандро Бастони, Федерико Димарко, Джанлуиджи Донарума, Рикардо Калафиори и Сандро Тонали са само част от имената, които би трябвало да гарантират достатъчно ниво поне за класиране на световно първенство.
Затова и големите въпроси днес са насочени към управленските решения. Дали Дженаро Гатузо е бил правилният избор за селекционер? И не трябваше ли по-решителни действия да бъдат предприети по-рано? Засега около бъдещето на националния тим има повече въпросителни, отколкото отговори.
След оставките на Буфон и Гравина Италия влиза в нов период на несигурност, в който предстоят сериозни структурни промени. Но смяната на отделни фигури сама по себе си няма да бъде достатъчна. Истинският проблем е, че италианският футбол продължава да повтаря едни и същи грешки с надеждата този път резултатът да бъде различен.
И може би именно това е най-тъжното в последния провал на „адзурите“ — че той вече не изглежда като шок или изключение, а като пореден епизод от една стара криза, която така и не намира решение.
